Безкрайно истинска. Но остаряла.

Докато теб те нямаше на пощата под стария часовник
аз бавно отброявах тридесет минути.
Ти закъсняваше да бъдеш моя пролет.
Но сякаш аз за тебе закъснявах
(непоправимо много пъти).
Аз чаках те. И с чакането остарявах...
но ти не идваше, а аз не ти се сърдех.
Разбирах те. Дори ти се самораздавах.
Но знаех, че когато с теб се видим,
ще бъде твърде късно.
Вече ще сме други.
И аз ще бъда толкова невъзвратимо стара,
че ти ще можеш само да ме съжаляваш
а аз - като на слънце вчерашно да се порадвам...
и да се сгрея, колкото да не припадна,
задето името ми те усмихва странно.
и под часовника на пощата ще бъде пролет.
Безкрайно истинска. Но остаряла.