Безкрайно истинска. Но остаряла.

Докато теб те нямаше на пощата под стария часовник
аз бавно отброявах тридесет минути.
Ти закъсняваше да бъдеш моя пролет.
Но сякаш аз за тебе закъснявах
(непоправимо много пъти).
Аз чаках те. И с чакането остарявах...
но ти не идваше, а аз не ти се сърдех.
Разбирах те. Дори ти се самораздавах.
Но знаех, че когато с теб се видим,
ще бъде твърде късно.
Вече ще сме други.
И аз ще бъда толкова невъзвратимо стара,
че ти ще можеш само да ме съжаляваш
а аз - като на слънце вчерашно да се порадвам...
и да се сгрея, колкото да не припадна,
задето името ми те усмихва странно.
и под часовника на пощата ще бъде пролет.
Безкрайно истинска. Но остаряла.

Кафето под дъжда

Кафето под дъжда, попило истините -
ти пиеше залисан, замечтан...
У мене бъдещето си видя орисано.
Започваше да ме обичаш грам по грам...
Дъжда ни радваше и по телата ни се плискаше,
подсмихваха се капките му върху нас.
Те заиграваха се обещаващо с косите ни
и доближаваха ни час по час...
Тъй неусетно пръстите ни сплитаха,
прегръщаха ни бързо и непредвидимо.
През рамо ни обръщаха и погледите скриваха.
Те шепнеха неща незабравими...
Дъжда усмихваше ни, давеше тъгите ни.
И капките обръщаха се в слънчеви лъчи...
Кафето под дъжда, попило истините,
сега защо, защо не пиеш ти?!

Възможно ли е

Възможно ли е - още да те помня?
Как бърчи се нослето ти, когато се усмихваш...
Отправяш светъл поглед,
когато ставам скромна,
и ставаш толкова самотен,
когато в мисли стихвам...
Не ме осъждаш,
ала се тревожиш -
че може би изпитвам болка...
Разбираш ме -
това добре го можеш -
защото зад гърба ми тегнат други спомени...
След мен и ти по тях въздишаш...
Обичането никога не сложи в категории.
Не ме застави да те искам.
Изслуша моята история.
Късмета си в ръцете стисна.
А после ме остави да летя на воля...
Да си те спомням още - може ли?
Дори нослето ти, когато се усмихваш...

Здравей!

Аз знам, че може би не ме познаваш още... или пък се знаем от деца. Разминаваме се по улиците на Пловдив, или обикаляме тепетата заедно... Исках само да ти се извиня за дългото си отсъствие. Не бях готова да ти пиша. Днес се събудих. И открих, че дишам. Спомних си, че ми липсваш. И ето, родиха се няколко стиха...