[X] Белият знак

Бялата лястовица каца на рамото,
ала се случва то само веднъж...
Дойде ли тя и с крилата погали те,
хич не мисли: скачай, здраво я дръж!

Бялата птица не носи късмета -
тя е на шанса ти див пощальон,
тя ти донася един път билета,
с който печелиш джакпот от мильон...

Бялата поща в живота те стига
само един път и само за час...
Тя къса дългата черна верига
празни писма - все пропуснати, с шанс...

Бяла пътека веднъж се открива
близо край пътя отъпкан и груб...
Като лъжливите тя провокира,
ала едничка е пряка - път друг...

Белият знак те веднъж навестява:
знаме, сигнален звук, песен, звезда...
Бог те докосва, ръка ти подава,
той не забравя постъпка добра!

Бяла звезда е над всеки огряла,
ала проблясва с вълшебен светлик,
само когато от Бог птица бяла
идва на рамото в златния миг!...

Белият миг не изпускай в живота,
белият шанс ти се случва веднъж...
Смело хвани го, стани му пилота,
смело го дръж и се дръж като мъж!

Безкрайно истинска. Но остаряла.

Докато теб те нямаше на пощата под стария часовник
аз бавно отброявах тридесет минути.
Ти закъсняваше да бъдеш моя пролет.
Но сякаш аз за тебе закъснявах
(непоправимо много пъти).
Аз чаках те. И с чакането остарявах...
но ти не идваше, а аз не ти се сърдех.
Разбирах те. Дори ти се самораздавах.
Но знаех, че когато с теб се видим,
ще бъде твърде късно.
Вече ще сме други.
И аз ще бъда толкова невъзвратимо стара,
че ти ще можеш само да ме съжаляваш
а аз - като на слънце вчерашно да се порадвам...
и да се сгрея, колкото да не припадна,
задето името ми те усмихва странно.
и под часовника на пощата ще бъде пролет.
Безкрайно истинска. Но остаряла.

Кафето под дъжда

Кафето под дъжда, попило истините -
ти пиеше залисан, замечтан...
У мене бъдещето си видя орисано.
Започваше да ме обичаш грам по грам...
Дъжда ни радваше и по телата ни се плискаше,
подсмихваха се капките му върху нас.
Те заиграваха се обещаващо с косите ни
и доближаваха ни час по час...
Тъй неусетно пръстите ни сплитаха,
прегръщаха ни бързо и непредвидимо.
През рамо ни обръщаха и погледите скриваха.
Те шепнеха неща незабравими...
Дъжда усмихваше ни, давеше тъгите ни.
И капките обръщаха се в слънчеви лъчи...
Кафето под дъжда, попило истините,
сега защо, защо не пиеш ти?!

Възможно ли е

Възможно ли е - още да те помня?
Как бърчи се нослето ти, когато се усмихваш...
Отправяш светъл поглед,
когато ставам скромна,
и ставаш толкова самотен,
когато в мисли стихвам...
Не ме осъждаш,
ала се тревожиш -
че може би изпитвам болка...
Разбираш ме -
това добре го можеш -
защото зад гърба ми тегнат други спомени...
След мен и ти по тях въздишаш...
Обичането никога не сложи в категории.
Не ме застави да те искам.
Изслуша моята история.
Късмета си в ръцете стисна.
А после ме остави да летя на воля...
Да си те спомням още - може ли?
Дори нослето ти, когато се усмихваш...

Здравей!

Аз знам, че може би не ме познаваш още... или пък се знаем от деца. Разминаваме се по улиците на Пловдив, или обикаляме тепетата заедно... Исках само да ти се извиня за дългото си отсъствие. Не бях готова да ти пиша. Днес се събудих. И открих, че дишам. Спомних си, че ми липсваш. И ето, родиха се няколко стиха...

Пътеводителка


Аз бедна съм и никоя не съм...
Аз нямам нищо да ти дам
При тебе идвам също като сън,
като едничък, крехък, нежен блян...

Аз малка съм и толкова далечна -
една блещукаща звезда,
съвсем несигурна и никак вечна -
дори не виждаш бледата ми светлина...

Щом слънцето лъчите скрие
и сам си в най-студения си час,
макар и мъничка, лъчи ще впия
и ще те стопля само аз...

Една звезда за тебе свети -
единствена пътеводителка в света,
изгражда мостът между две планети,
огрява път към Вечността...

Нощта е мрачна и безкрайна,
а ти във нея си без помощ сляп,
но аз в душата ти съм скрита тайна
и светя в смисъла на твоя свят...

Аз бедна съм и никоя не съм
Аз нищо нямам - само светлина
и тъй далечен, вечен сън,
до края никога не изживян...

Недостатъчна


Никога нищо няма да е достатъчно!
Дори и да давам, ти ще унищожиш!!!
Дори да поемеш света без остатък,
накрая ще искаш още - да полетиш!...

Не са ти достатъчни ръцете ми слаби,
нито косите в златист абанос;
нито търпеливите, силните нрави,
нито отговорите за всеки въпрос...

Все недостатъчно! все не ти стига!
Още и още!... Какво да ти дам?!
Аз нищичко нямам и в мен се открива
на дъното горчивия срам!...

Стига си искал! Спри! Полудяваш!...
Аз съм просто пореден човек!
Щом не мога да дам, защо настояваш?
Недостатъчна съм за теб!

Детска игра


Хайде де, какво очакваш?
Да си призная първа аз?...
О, не!... Нима не ме познаваш?
Ще ти отричам до последен час...

Какво сега? Ще се преструваш?
Не мислиш ли, че малко закъсня?...
Разкрих те вече, ала се срамуваш...
От мен или от любовта?...

Добре. Усмихвам ти се мило...
Нима от намеци не вдяваш ти?!...
Искрици палави прескачат диво...
Не чакай вече, пристъпи!...

Е, хайде де!... Не сме хлапета!...
Познаваме се от деца:
Бодилче ти си, аз пък - цвете...
Какво ли ще излезе от това?...

От мене не очаквай стъпка!
Инат съм, може би голям...
Но с тази срамежлива тръпка
най-многото да си останеш сам!...

Ловен лък на Артемида


Може би за теб съм песен...
Не! Не можеш ме изпя!!
Аз съм звук на тъжна есен -
недошъл и... отлетя!...

Вземал си ме за картина...
Не! Не можеш да ме сътвориш!!
Аз съм крива драскотина -
с гума ще ме заличиш!...

Писал си ме като приказка...
Не! Не можеш! Разказът не съм!!
Аз съм думичка измислена -
без значение, но като звън...

Виждал си ме - "съвършената"...
Не! Не съм ти идеал!!
Ехо, тук съм - аз съм "земната" -
лесно би ме преживял!...

Гледал си ме като птица...
Не! Не съм била това!!
Аз съм пеперудена кралица
и за миг ще отлетя!...

Правил си ме чиста, свята...
Не! Светицата е друга!!
Аз съм грешницата непозната -
чудновата, малко луда...

Мислил си ме за огнище...
Не! От мен не си се сгрял!!
Аз съм хладно пепелище -
вятърът го е довял!...

Искал си ме вечно твоя...
Не! Не сплитай мрежа сива!!
Аз съм миг, смутил покоя...
Ловен лък на Артемида!...

ЖИВОТЪТ


Животът ни е лист хартия -
започва чист, неопетнен
Каква ще бъде - избери я;
не я разкъсвай всеки ден...

Животът като нова страница
започва с празни редове,
но в писането няма граница -
избираш сам къде да спре...

Животът е мечта крилата,
понесла те високо над света,
но падаш неочакванов земята,
щом повече поискаш от това...

Животът ни е малка книга -
отвориш ли я, вътре влизаш сам...
но да четеш единствено не стига -
ще пишеш и ще учиш там...

Животът е едно вълшебство -
магията в човешката ръка.
Започва бял и чист, щастлив по детски...
Такъв е той, какъвто го избра!

"Ти, моя неизбежна орис!..."


Ти, моя неизбежна орис!...
Как иска ми се да не бях се раждала,
как иска ми се да не бях си имала съдба!...
Защо те срещам аз отново?!...
Нима за теб достатъчно не страдах?!...
Нима не съм заслужила поне една врата??

Сега вали във мен!...
И може би след туй ще се родя отново...
Какъв е смисълът пореден път да се родя?!
Нощта е ден,...
дъждът се сипе в мен на капки от олово...
Прераждам се с изтръпнала от удари душа!...

Ти, мое нежно наказание!...
Без теб и с теб еднакво невъзможен е светът!...
Как иска ми се да не бях и съществувала!...
Умиране, прераждане, дихание...
Без път оставам винаги на тоя кръстопът!...
Но друг живот не бих мечтала, ни сънувала!...

ТЯ


Ти нея тук си я оставил,
но Тя не може да остави своята мечта...
Ти нея тук си я забравил,
но Тя не е забравила, че е жена...

Сега си нов човек; съвсем различен
Тя същата е - все дете...
Сега си възрастен, благоприличен
но Тя и тази роля възприе...

Един човек си, незначителен...
За нея означаваш цял живот!
И ученикът, и учителят...
а Тя е ненаученият ти урок...

Оставил си я - свърши с нея.
Тя в себе си те задържа.
Забрави вече - миналото взе я,
но ти си минало, а бъдеще Тя!

.

.

.

.

.

Ако те докосна за миг,

ще усетиш ли вечност -

този трепет велик,

на близостта във далечност?...

.

.

.

.

.